понякога си мисля за затъмнението,
не е ли целият ни живот едно затъмнение?
има редки моменти, в които горим
горим
горим
ала те са кратки; мигове на истинност, делириум, опиянение пред красотата на всичко онова, което се стелее пред нас,
миг на безбрежие; осъзнатост,
че животът ни е пред нас, че можем да изберем пътя пред себе си
започваме да си мислим, че не всичко е такова, каквото е в главата ни-
че имаме какво да очакваме-
и че не сме съвсем сами.
затова понякога лягам на тревата и усещам всяка пръчка под гърба си
чувам всяка мушица до ухото си
и виждам ясно
в този момент успявам да заглуша глупавите мисли в главата си; мисли, от които няма смисъл, които отблъскват всеки лъч, който се опитва да пробие през призмата
ние сме луни, които позволяват на земята да ги закрие, които сами се къпят в собствения си мрак и които му се наслаждават
луни, които са тръгнали ръка за ръка със сянката и са заживели в нея
луни, които изпитват самоунищожителното и мазохистично удоволствие да се крият от лъча
луни, които са забравили какво е да блестят сами
защо допускаме затъмнението си в душите си?
а не искам да съм луна, искам да горя от искра толкова ярка,
искам да се превърна в супернова
"защото е по-добре да избухна в собствения си пламък, отколкото да тлея."
