-

страшен е онзи момент в 2 и половина през нощта,
когато седя и слушам the final cut
и всяка една картинка и всяко едно изречение, което прочета, ми напомнят за теб
затова поглеждам отчаяно към куфара, който седи в средата на безпорядъка на стаята ми, все още неразопакован, миришещ на море и с полепнала сол по него
но няма къде да отида.
затова просто седя в средата на стаята, отчаяно търсеща тефтера си
и си мисля за всяка дума, която бих ти казала
и всяка дума, която искам да чуя от теб
а ти си като роланд и би пожертвал своята сюзан на мига за Кулата
(а аз дори съвсем не съм сюзан за теб)
и си мисля, че ти си моята Кула, недостижима, несъществуваща, Тъмна, проклета.

ще чакам 3 часа, защото всички знаем, че тогава са будни само
обичаните и
самотните.
надали е трудно да се отгатне от кои съм аз.

о, ромео, това беше само шега

ти не си никакъв ромео, а пък аз... и аз съм минала покрай жулиета. затова нека им оставим поемите, ние не сме били никога романтици. на мен не ми отиват дългите поли, а на теб галантността ти е далечна. не би ми понесъл студът на гробницата, а на теб - драматичното пробождане с меч.
представи си колко би било смешно да се сражаваш в дуел заради мен.
а да рецитираш под балкона ми? о, това би било забавлявало възрастната жена на втория етаж, която така обича сапунените истории.
не, аз не съм дама в беда, нямам нужда от спасяване, а замисли се – и ти съвсем не си рицар на бял кон. не съм принцесата, затворена в кулата, а ти май нея търсиш; а и ти не приличаш много на моя принц.
защо тогава излезе, че аз – макар и така различна от жулиета – се престраших да изпия горчивата отрова, а ти не се осмели да пронижеш сърцето си с меча?
май всъщност се оказахме хамлет и офелия:
ти – вечно колебаещ се,
а аз – съвсем полудяла.

shine on you crazy diamond

понякога си мисля за затъмнението,
не е ли целият ни живот едно затъмнение?
има редки моменти, в които горим
горим
горим
ала те са кратки; мигове на истинност, делириум, опиянение пред красотата на всичко онова, което се стелее пред нас,
миг на безбрежие; осъзнатост,
че животът ни е пред нас, че можем да изберем пътя пред себе си
започваме да си мислим, че не всичко е такова, каквото е в главата ни-
че имаме какво да очакваме-
и че не сме съвсем сами.
затова понякога лягам на тревата и усещам всяка пръчка под гърба си
чувам всяка мушица до ухото си
и виждам ясно
в този момент успявам да заглуша глупавите мисли в главата си; мисли, от които няма смисъл, които отблъскват всеки лъч, който се опитва да пробие през призмата
ние сме луни, които позволяват на земята да ги закрие, които сами се къпят в собствения си мрак и които му се наслаждават
луни, които са тръгнали ръка за ръка със сянката и са заживели в нея
луни, които изпитват самоунищожителното и мазохистично удоволствие да се крият от лъча
луни, които са забравили какво е да блестят сами
защо допускаме затъмнението си в душите си?
а не искам да съм луна, искам да горя от искра толкова ярка,
искам да се превърна в супернова
"защото е по-добре да избухна в собствения си пламък, отколкото да тлея."